Вулканите са феноменални природни явления, при които протичат изключително сложни физико-химични процеси. При описанието им специалистите използват десетки специфични термини от областта на няколко науки. Редица монографии и статии са посветени както на общите проблеми на вулканизма, така и на отделни изригвания (Тазиеф, 1963; Макдоналд, 1975; Апродов, 1987). Тук се ограничаваме с изброяване и кратко разглеждане само на основните понятия и най-важните характеристики на вулканизма. Вулкан - това е мястото, където вулканските продукти се изхвърлят от недрата на Земята на повърхността й. Отворът, през който става това, се нарича гърло на вулкана. В резултат на единични или на многократно повтарящи се изригвания твърдите вулкански продукти се натрупват около гърлото и образуват хълмове, най-често с конична форма, т.нар. вулкански конуси. Обикновено тези конуси са пресечени, върховете им са срязани и имат вдлъбнатина във формата на фуния или чаша - кратерът на вулкана. Каналът, по който вулканските продукти се издигат от земните дълбини до кратера, се нарича проводящ канал. В някои случаи той е с по-сложна структура - има отклонения, които, излизайки по склоновете на вулканския конус, образуват допълнителни странични отвори - паразитни кратери. Сместа от разтопени скали, разтворени газове, газови мехурчета и суспензирани кристали от различни минерали се нарича магма. Стопилката се състои главно от окисите на силиций, калций, магнезий, желязо, алуминий, натрий и калий. Съотношението между количеството газове и количеството стопилка от скална маса в магмата се мени в широки граници. В най-общи линии характерът на вулканското изригване зависи от това съотношение и от това, колко лесно газовете се освобождават от стопилката. Газовете могат изцяло да са разтворени в нея, а могат да бъдат и във вид на мехурчета. Мястото, където се намира магмата, се нарича магмено огнище. Магмените огнища са разположени в земната мантия на дълбочини от няколко десетки километра до над 100 кт. Съществуват обаче и вулкани с много плитки огнища, например Везувий, магменото огнище на който е само на около 6 кт дълбочина. В дълбочините, където са разположени магмените огнища, налягането е много високо - от порядъка на 10 хил. аtm, (1 atm 100 кРа) и затова там въпреки високата температура веществото остава в твърдо състояние. Когато в земната кора се появи пукнатина, налягането под нея намалява, веществото се разтопява и тръгва нагоре. Когато излезе на земната повърхност или на дъното на океана, течната магма губи водните пари и газовете и се превръща в огнетечна лава. Лавата се излива от гърлото и се стича по вулканските склонове, образувайки лавови потоци.Съществува и класификация според типа на изригванията. В нея се разграничават шест типа вулканска дейност: хавайски, стромболски, вулкански, плинийски, пелейски и катмайски (Тазиеф, 1963). Хавайският тип дейност се проявява само във вулкани с базалтова лава. Именно високата степен на разреденост на лавата на този вид вулкани позволява мощни потоци от нея да се разливат на много големи разстояния. По същата причина понякога възникват и т.нар. лавови фонтани, височината на които достига до няколко десетки, а понякога и до стотици метри. Хавайският тип изригване е много опасно, защото разредената лава е много бързоподвижна и се спуска по склоновете със скорости, достигащи до 50 кm/h, като за кратко време залива огромни територии. Характерен пример за такова изригване е вулканът Лаки в Исландия, при последното изригване на който през миналия век лавата е заляла територия от над 50 хил. hа и е причинила смъртта на около 10 хил. души. Стромбопският тип вулканска дейност се характеризира с често и сравнително ритмично изхвърляне на газове. Застиващите потоци лава имат форма на хаотично разположени, щръкнали и с остри гребени вълни. В общи линии към този тип вулканска дейност може да се причисли и прочутият вулкан Етна.оследното изригване на вулкана Вулкано на Липарските острови, което продължило от 1888 г. до 1890 г., е послужило като еталон за охарактеризиране на друг вид изригване, наречено вулкански тип. По химичен състав магмата на тези вулкани е киселинна. Киселата лава е по-леплива, по-гъста, движи се бавно, застива бързо и не се разпространява на големи разстояния. По същите причини тази лава не пропуска газовете, които се натрупват в кратера на вулкана, и когато налягането им стане достатъчно високо, успяват да пробият частично застиналата лава, при което се получават колосални взривове. Изригвания, подобни на екокатастрофата, причинена от вулкана Везувий през 79 г., се наричат плинийски в чест на Плиний Младши, който е наблюдавал и описал това изригване. Плинийските изригвания са необикновени явления - при тях се разрушават върховете на вулканските планини, а милиони тонове пепел и скални отломки се изхвърлят на огромни височини. Именно под такъв слой пепел с дебелина няколко метра са били погребани през 79 г. градовете Помпей, Херкулан и Стабий. Пелейският тип вулкански изригвания са наблюдавани за пръв път от учени на 8 май 1902 г., когато катастрофално изригване на вулкана Мон Пеле на о-в Мартиника за няколко минути унищожава напълно град Сан Пиер и причинява смъртта на почти всичките му жители. Най-характерният елемент на този тип вулканска дейност е т.нар. изгарящ облак - смес от нажежени газове и разтопен лавов прах. Особено коварно е поведението на този облак -той се разпространява в хоризонтална посока със скорости от по няколко стотици километри в час. Най-характерното за изригванията от катмайски тип са т.нар. пясъчни потоци, представляващи всъщност проливни дъждове от капчици разтворена лава. В наши дни е известно само едно изригване от този тип - екокатастро-фата на вулкана Безименний на полуостров Камчатка през 1956 г., определена и като най-голямата вулканска екологична катастрофа на века.Вулканите, както и земетресенията, не са разположени безразборно по земното кълбо. Те са разпределени закономерно във вулкански пояси - сравнително тесни участъци по крайбрежията на океаните, съвпадащи със сеизмоак-тивните зони. Най-много активни вулкани (около 350) има в т.нар. Тихоокеански огнен пръстен. Той започва от Камчатка и Курилските острови, минава през Япония, Тайван, Филипините, о. Целебес, Молукските острови, Нова Гвинея, Нова Зеландия и завършва в Антарктида. Най-много вулкани в този пояс има във Филипините - около 100, а най-известни с катастрофалните си изригвания от тихоокеанските вулкани са Килауеа, Мауна Лоа, Асама, Безименний и др. Друг вулкански пояс е Средиземноморско-Тихоокеанският. В него най-много действащи вулкани има на Малайския архипелаг: 30 на о-в Ява и 10 на о-в Суматра. Действащи вулкани в този пояс са Етна (най-големият в Европа), Везувий, Кракатау, Тамбора и др. В него попадат и редицата затихнали вулкани в Южна Франция, Западна Германия, Армения, както и вулканът, причинил най-голямата известна ни в детайли екокатастрофа - Санторин (Мардиросян, 1995). Третият вулкански пояс се простира по цялата дължина на централната част на Атлантическия океан. Най-много действащи вулкани в тази зона има в Исландия, а на о-в Мартиника се намира действащият вулкан Мон Пеле. Вулканска зона има и в източната част на Африка, където е разположен най-големият вулкански масив в този континент - Килиманджаро, състоящ се от три слети вулкана. Множество затихнали вулкани има и в Китай (Петков и др.,1989).