Земетересението (или земетръс) явление, породено от внезапното и бързо разместване на част от земната кора. Съпроводено е с появата на сеизмични вълни, пораждащи трептения в земните пластове и повърхност. Настъпва като следствие от натрупване на напрежение и деформации в земната кора. Областта на разрушенията се нарича огнище на земетресението. Началната точка, намираща се под земята в огнището, се нарича хипоцентър. Проекцията на хипоцентъра на земната повърхност се нарича епицентър. Земетресенията се изучават от сеизмологията. По своя произход земетресенията се делят на тектонски и вулканични. По дълбочина на хипоцентъра се делят на плитки (до 100 км), междинни (100–300 км) и дълбоки земетресения (300–700 км). Най-разрушителни са плитките тектонски земетресения.Първичната причина за сеизмичните процеси е свързана с отделянето на топлина в земните недра и по-конкретно с образуването на тектонски разломи, с вулканизма или с комплексното им действие. Преобладават тектонските причини, а земетресенията, породени от тях, имат най-голям обхват и причиняват най-големи поражения. Разпространението на земетресенията е тясно свързано с разположението на разломите в земната кора. Тази връзка е ясно изразена при активните разломи по границите на тектонските плочи, където са съсредоточени огнищата на най-силните земетресения. Причините за тези явления може да се обяснят с теорията за тектониката на плочите. Литосферните плочи се плъзват върху пластичния слой на горната мантия под действието на конвективни течения. Векторът на преместването им е ориентиран в различни посоки , поради което плочите се сблъскват или надхлъзват, раздалечават или плъзгат една спрямо друга. Движещите тектонски сили пораждат напрежения, които постепенно се увеличават, докато достигнат критична стойност, над която скалите се разрушават и земната кора се разкъсва. Тектонските блокове продължават да се преместват, докато напреженията се разсеят напълно. Освободената тектонска енергия поражда мощни механични импулси (земетресения), които се разпространяват в земната кора като еластични вълни. Възможно е също едно земетресение да предизвика образуване на разлом, но той има относително малки размери и се разпространява само в границите на седиментния слой на земната кора. Тези разломи се образуват в резултат на неравномерните слягания в седиментните отложения, предизвикани от сеизмичния трус (напр. разседите в плиоценския комплекс на Софийската котловина). Земетресения се пораждат и от други естествени земни причини - вулканизъм, срутвания в големи карстови празнини или в стръмни планински склонове и др. По сила те могат да бъдат съизмерими с тектонските земетресения, но обхватът им е малък и последиците от тях имат локално значение. Подземните ядрени взривове предизвикват изкуствени земетресения - в Невада през 1968 г. е предизвикан трус с магнитуд 6,3. Строителството на големи водохранилища нарушава геостатичното равновесие на скалите в земната кора чрез допълнителното им натоварване с огромна водна маса. Увеличаването на напреженията и намаляването на триенето във водонаситените скали причинява локални премествания в земната кора. След запълването през 1935 г. на водохранилището Мид в Аризона, което е разположено в несеизмичен район, в течение на 10 години са регистрирани 600 труса с магнитуд около 5. Подобен е случаят с язовир Койна, недалеч от Бомбай (запълнен през 1967 г.), който е предизвикал много земетресения с магнитуд до 6,5. Изкуствено повишаване на сеизмичността се регистрира и при продължително нагнетяване в сондажи на промишлени отпадни течности или на вода за увеличаване на нефтодобива.Силата на земетресенията се оценява по техния магнитуд. Магнитудът се определя по скала,създадена от Рихтер — скала на Рихтер Въздействията, които оказват върху земната повърхност, се отчитат по сеизмични скали. В Европа се използват скалите на Медведев-Шпонхойер-Карник (MSK) и на Меркали-Канкани-Зиберг, в САЩ — модифицираната скала на Меркали.

Вулканите са феноменални природни явления, при които протичат изключително сложни физико-химични процеси. При описанието им специалистите използват десетки специфични термини от областта на няколко науки. Редица монографии и статии са посветени както на общите проблеми на вулканизма, така и на отделни изригвания (Тазиеф, 1963; Макдоналд, 1975; Апродов, 1987). Тук се ограничаваме с изброяване и кратко разглеждане само на основните понятия и най-важните характеристики на вулканизма. Вулкан - това е мястото, където вулканските продукти се изхвърлят от недрата на Земята на повърхността й. Отворът, през който става това, се нарича гърло на вулкана. В резултат на единични или на многократно повтарящи се изригвания твърдите вулкански продукти се натрупват около гърлото и образуват хълмове, най-често с конична форма, т.нар. вулкански конуси. Обикновено тези конуси са пресечени, върховете им са срязани и имат вдлъбнатина във формата на фуния или чаша - кратерът на вулкана. Каналът, по който вулканските продукти се издигат от земните дълбини до кратера, се нарича проводящ канал. В някои случаи той е с по-сложна структура - има отклонения, които, излизайки по склоновете на вулканския конус, образуват допълнителни странични отвори - паразитни кратери. Сместа от разтопени скали, разтворени газове, газови мехурчета и суспензирани кристали от различни минерали се нарича магма. Стопилката се състои главно от окисите на силиций, калций, магнезий, желязо, алуминий, натрий и калий. Съотношението между количеството газове и количеството стопилка от скална маса в магмата се мени в широки граници. В най-общи линии характерът на вулканското изригване зависи от това съотношение и от това, колко лесно газовете се освобождават от стопилката. Газовете могат изцяло да са разтворени в нея, а могат да бъдат и във вид на мехурчета. Мястото, където се намира магмата, се нарича магмено огнище. Магмените огнища са разположени в земната мантия на дълбочини от няколко десетки километра до над 100 кт. Съществуват обаче и вулкани с много плитки огнища, например Везувий, магменото огнище на който е само на около 6 кт дълбочина. В дълбочините, където са разположени магмените огнища, налягането е много високо - от порядъка на 10 хил. аtm, (1 atm 100 кРа) и затова там въпреки високата температура веществото остава в твърдо състояние. Когато в земната кора се появи пукнатина, налягането под нея намалява, веществото се разтопява и тръгва нагоре. Когато излезе на земната повърхност или на дъното на океана, течната магма губи водните пари и газовете и се превръща в огнетечна лава. Лавата се излива от гърлото и се стича по вулканските склонове, образувайки лавови потоци.Съществува и класификация според типа на изригванията. В нея се разграничават шест типа вулканска дейност: хавайски, стромболски, вулкански, плинийски, пелейски и катмайски (Тазиеф, 1963). Хавайският тип дейност се проявява само във вулкани с базалтова лава. Именно високата степен на разреденост на лавата на този вид вулкани позволява мощни потоци от нея да се разливат на много големи разстояния. По същата причина понякога възникват и т.нар. лавови фонтани, височината на които достига до няколко десетки, а понякога и до стотици метри. Хавайският тип изригване е много опасно, защото разредената лава е много бързоподвижна и се спуска по склоновете със скорости, достигащи до 50 кm/h, като за кратко време залива огромни територии. Характерен пример за такова изригване е вулканът Лаки в Исландия, при последното изригване на който през миналия век лавата е заляла територия от над 50 хил. hа и е причинила смъртта на около 10 хил. души. Стромбопският тип вулканска дейност се характеризира с често и сравнително ритмично изхвърляне на газове. Застиващите потоци лава имат форма на хаотично разположени, щръкнали и с остри гребени вълни. В общи линии към този тип вулканска дейност може да се причисли и прочутият вулкан Етна.оследното изригване на вулкана Вулкано на Липарските острови, което продължило от 1888 г. до 1890 г., е послужило като еталон за охарактеризиране на друг вид изригване, наречено вулкански тип. По химичен състав магмата на тези вулкани е киселинна. Киселата лава е по-леплива, по-гъста, движи се бавно, застива бързо и не се разпространява на големи разстояния. По същите причини тази лава не пропуска газовете, които се натрупват в кратера на вулкана, и когато налягането им стане достатъчно високо, успяват да пробият частично застиналата лава, при което се получават колосални взривове. Изригвания, подобни на екокатастрофата, причинена от вулкана Везувий през 79 г., се наричат плинийски в чест на Плиний Младши, който е наблюдавал и описал това изригване. Плинийските изригвания са необикновени явления - при тях се разрушават върховете на вулканските планини, а милиони тонове пепел и скални отломки се изхвърлят на огромни височини. Именно под такъв слой пепел с дебелина няколко метра са били погребани през 79 г. градовете Помпей, Херкулан и Стабий. Пелейският тип вулкански изригвания са наблюдавани за пръв път от учени на 8 май 1902 г., когато катастрофално изригване на вулкана Мон Пеле на о-в Мартиника за няколко минути унищожава напълно град Сан Пиер и причинява смъртта на почти всичките му жители. Най-характерният елемент на този тип вулканска дейност е т.нар. изгарящ облак - смес от нажежени газове и разтопен лавов прах. Особено коварно е поведението на този облак -той се разпространява в хоризонтална посока със скорости от по няколко стотици километри в час. Най-характерното за изригванията от катмайски тип са т.нар. пясъчни потоци, представляващи всъщност проливни дъждове от капчици разтворена лава. В наши дни е известно само едно изригване от този тип - екокатастро-фата на вулкана Безименний на полуостров Камчатка през 1956 г., определена и като най-голямата вулканска екологична катастрофа на века.Вулканите, както и земетресенията, не са разположени безразборно по земното кълбо. Те са разпределени закономерно във вулкански пояси - сравнително тесни участъци по крайбрежията на океаните, съвпадащи със сеизмоак-тивните зони. Най-много активни вулкани (около 350) има в т.нар. Тихоокеански огнен пръстен. Той започва от Камчатка и Курилските острови, минава през Япония, Тайван, Филипините, о. Целебес, Молукските острови, Нова Гвинея, Нова Зеландия и завършва в Антарктида. Най-много вулкани в този пояс има във Филипините - около 100, а най-известни с катастрофалните си изригвания от тихоокеанските вулкани са Килауеа, Мауна Лоа, Асама, Безименний и др. Друг вулкански пояс е Средиземноморско-Тихоокеанският. В него най-много действащи вулкани има на Малайския архипелаг: 30 на о-в Ява и 10 на о-в Суматра. Действащи вулкани в този пояс са Етна (най-големият в Европа), Везувий, Кракатау, Тамбора и др. В него попадат и редицата затихнали вулкани в Южна Франция, Западна Германия, Армения, както и вулканът, причинил най-голямата известна ни в детайли екокатастрофа - Санторин (Мардиросян, 1995). Третият вулкански пояс се простира по цялата дължина на централната част на Атлантическия океан. Най-много действащи вулкани в тази зона има в Исландия, а на о-в Мартиника се намира действащият вулкан Мон Пеле. Вулканска зона има и в източната част на Африка, където е разположен най-големият вулкански масив в този континент - Килиманджаро, състоящ се от три слети вулкана. Множество затихнали вулкани има и в Китай (Петков и др.,1989).

Останка от супернова, известен като Ракообразната мъглявина, както се вижда в X-лъчи (синьо), инфрачервен порт и визуална светлина.

Луната е единственият естествен спътник на Земята и петият по размери в Слънчевата система.Средното разстояние между Луната и Земята е 384 403 километра. Лунният диаметър е 3476 километра.Първият космически апарат, който каца на Луната, е съветския Луна 2 (1959 г.), а първите фотографии на невидимата от Земята страна са направени от Луна 3 през същата година.През 1969, Нийл Армстронг и Едуин Олдрин стават първите хора, стъпили на Луната..За Луната е характерно синхронно въртене, поради което само едната ѝ страна (или нейната „близка страна“) е видима от Земята — времето, за което Луната се завърта около Земята, е равно на времето, за което извършва ротация около оста си. Другата страна на Луната („далечната страна“ или „обратната страна“) остава винаги скрита от земния наблюдател, освен малки части в близост до хоризонта вследствие на лунната либрация. Далечната страна на Луната е била напълно непозната за човечеството преди космическата ера. Синхронното въртене на Луната е резултат от действието на приливните сили на Земята, които са намалили значително момента на импулса на Луната скоро след нейното формиране.Обратната страна на Луната понякога е наричана погрешно „тъмна страна“. Всъщност тя получава точно толкова количество светлина, колкото и видимата страна, и то точно когато Луната не е видима поради взаимното положение на Земята, Луната и Слънцето.Всъщност обратната страна на Луната е най-защитеното от земни радиовълни място в Слънчевата система и към 2005 г. се разработват планове за построяване на радиотелескоп на лунната повърхност. Отличителна черта на обратната страна на Луната е почти пълната липса на лунни „морета“, базалтови равнини с ниско албедо. Различни части от Лунната повърхност са осветени в зависимост от взаимното разположение на Земята, Луната и Слънцето, което води до наблюдаването на лунните фази от земната повърхност. Границата между осветената и неосветената част на Луната се нарича слънчев терминатор.Преди повече от 4,5 милиарда години повърхността на Луната е била покрита с океан от разтопена магма. Учените са на мнение, че комбинацията от калий, редкоземни елементи и фосфор е свидетелство за този разтопен океан. Тези елементи са се запазили на повърхността на разтопения океан, защото не са намерили място в кристалната структура на заобикалящите ги елементи и съединения. По концентрацията на калия, редкоземните елементи и фосфора може да се съди за вулканичната активност, както и за честотата на сблъсъци с комети и астероиди.Луната е покрита с десетки хиляди кратери с диаметър, по-голям от 1 километър. Повечето са на стотици милиони години и са отлично запазени поради липсата на атмосфера или геологична активност на лунната повърхност. Най-големият кратер на Луната, който също е и най-голям в Слънчевата система, образува басейна Южен полюс-Ейткън. Този кратер е на обратната страна на Луната, близо до Южния полюс. Диаметърът му е около 2240 km, а дълбочината — 13 km. Тъмните и безотличителни лунни равнини се наричат лунни морета поради факта, че древните астрономи са вярвали, че те са истински водни басейни. Всъщност това са огромни полета от застинала базалтова лава, която се е формирала вследствие на удари от астероиди. Най-светлите места от повърхността са наречени „тери“ (от латинското име тера — 'земя') или още континенти.Луната, особено непосредствено след зараждането на Слънчевата система, е била бомбардирана от много комети и метеорити. Много от тези обекти са богати на вода. Слънчевата енергия разгражда водните молекули на атомен водород и кислород, които напускат Луната и отлитат в междупланетното пространство. Според една хипотеза обаче, известно количество вода се съдържа в лунната кора.Лунното магнитно поле е много слабо спрямо магнитното поле на Земята. Докато една част от лунния магнетизъм се обяснява с повърхностно намагнетизиране (като например участъка от лунната кора, наречен Rima Sirsalis), то сблъсъци с други тела като астероиди и комети е възможно също да са повлияли върху формирането му.Чисто съвпадение е, че лунният ъглов диаметър е практически равен на слънчевия (при наблюдения от земната повърхност). Този факт прави пълните слънчеви затъмнения възможни.[9] При пълно слънчево затъмнение Луната изцяло скрива образа на Слънцето и прави слънчевата корона удобна за наблюдение дори с невъоръжено око. Ъгловият диаметър на Луната бавно намалява, тъй като разстоянието между Луната и Земята се увеличава с около 4 cm годишно. Така в далечното бъдеще ще се наблюдават само частични затъмнения. Пълно слънчево затъмнение е възможно само по време на новолуние. Пълно лунно затъмнение може да настъпи само по време на пълнолуние. Последното засега лунно затъмнение беше на 20 февруари 2008 г. Затъмнението бе пълно. Цялото събитие е било видимо от Южна Америка, по-голямата част от Северна Америка, както и Западна Европа, Африка и Западна Азия (на 21 февруари). Предпоследното слънчево затъмнение бе наблюдавано на 11 септември 2007 г., видимо от най-южните части на Южна Америка и от Антарктида. Следващото пълно слънчево затъмнение бе на 1 август 2008 г. и бе видимо първоначално от Северна Канада, а след това от Русия и Китай .Разнообразни светли и тъмни части от лунната повърхност създават форми, отъждествявани от различните земни култури с различни хора и животни. Лунните кратери и планински вериги са също характерни черти. При пълнолуние и перигей Луната има видима яркост, равна на около −12,6. За сравнение, слънчевата яркост е около −26,8. Луната е най-добре видима през нощта, но често може да се наблюдава и през деня.

А сега нещо и за Венера

Венера е втората по ред планета от Слънчевата система и носи името на богинята Венера от римската митология. Тя е земеподобна планета, много близка по големина и общи качества до Земята; понякога е наричана „планетата-сестра на Земята“. От всички планети в Слънчевата система Венера има най-малък орбитален ексцентрицитет равен на 0,7% (нейната орбита е почти идеално кръгла). Тя прави една обиколка около Слънцето за 224,7 земни дни.Понеже Венера е по-близко до Слънцето спрямо Земята, тя винаги се наблюдава близко до него (най-голямата ѝ елонгация е 47,8°). На Земята тя може да се наблюдава само непосредствено преди изгрев и непосредствено след залез. Обикновено тогава е най-яркото небесно тяло след Луната и Слънцето и затова понякога често е смятана за звезда и е наричана Зорница, Денница (Деница) и Вечерница.Венера е била известна на древните вавилонци (около 1600 г. пр.н.е.) и вероятно е била позната и в праисторически времена поради високата си яркост.Венера има атмосфера, съдържаща главно въглероден диоксид и малко количество азот. Налягането на повърхността на планетата е огромно — 90 пъти по-високо от това на земното морско равнище или еквивалентно на налягането в земните океани на около 1 km дълбочина. Атмосферата, богата на CO2, поражда силен парников ефект и повишава температурата на повърхността с повече от 460 °C над стойността, която тя би имала, ако Венера нямаше атмосфера.В ниските екваториални райони температурата на повърхността достига до 500 °C. Поради този факт, повърхността на Венера, взета като цяло, е по-гореща от тази на Меркурий, независимо от факта, че Венера е почти два пъти по-далече от Слънцето и съответно получава само 25% от слънчевата енергия, която получава Меркурий.Венера има бавно ретроградно въртене - по посока на часовниковата стрелка (тук под ретроградно се разбира движение в посока, противоположна на движението на нещо друго, а в случая на повечето планети от Слънчевата система). Това означава, че тя се върти от изток на запад, вместо от запад на изток, както повечето други основни планети.Не е известно със сигурност защо Венера се върти по посока на часовниковата стрелка, въпреки че се предполага, че в миналото се е сблъскала с много голям астероид.Една интересна подробност за въртенето на Венера е, че то изглежда е в синхрон с положението на Земята; Венера е винаги обърната с една и съща страна към Земята, когато двете планети се намират възможно най-близко по техните орбити (5,001 Венерини дни между две последователни сближавания). Този ефект може да се обясни с приливния ефект на Земята върху Венера, но може и да е просто съвпадение.

Свиване на тази публикация

5 снимки

Това е "пасажът на Венера" Не знам колко от вас знаят,че Слънцето всъщност е звезда от типа "жълто джудже" и се намира в спектрален клас G4.Спектралният клас определя местоположението на звездата,а 4 е единицата за светимост на звездата.Има 7 спектралнио класа и 9 единици за светимост.В зависимост от своята светимост звездите се делят на "бели джуджета","жълти джуджета" и "червени джуджета"

Т